Bogurodzica dziewica, Bogiem sławiena Maryja,
U Twego syna Gospodzina matko zwolena, Maryja!
Zyszczy nam, spuści nam.
Kyrieleison.
Twego dziela Krzciciela, bożycze,
Usłysz głosy, napełń myśli człowiecze.
Słysz modlitwę, jąż nosimy,
A dać raczy, jegoż prosimy:
A na świecie zbożny pobyt,
Po żywocie rajski przebyt.
Kyrieleison.
В литературата ни навярно няма по-загадъчно произведение от Bogurodzica (Богородица) – първата дума на полската християнска поезия, най-старата ни песен - "отечествена песен" (carmen patrium), както са я нарекли потомците (в това число Ян Длугош). Един от най-упоритите й изследователи, Александер Брюкнер, някога казваше, че тя завинаги ще си остане "загадка, заключена зад седем печата". И да е сгрешил, е било в малка степен; въпреки огромния прогрес през последните десетилетия в изследванията на нашето Средновековие, все още не сме успели да счупим най-важните от тези “седем печата” и вероятно няма да успеем и в бъдеще. Не са разрешени такива основни въпроси като времето и мястото на написване на Bogurodzica, нейното авторство или евентуалните влияния от чужди образци. Все още не можем да кажем със сигурност колко дълбоко в нашата история е пуснала корени тази песен. Дали наистина е от преди времената на “родоначалниците” – първите наши владетели и чуждестранните мисионери, хвърлили в езическа почва зърната на християнската вяра; преди времената на Свети Войчех, който навярно още от Средновековието, или най-късно от началото на XVI век се смята за вдъхновения автор на Bogurodzica? А може и да е била създадена в по-късните векове, когато вярата е поукрепнала, поне дотолкова, че е започнала да подхранва с живителната си струя родната литературна и художествена култура – XIII век – както смятат все повече и повече филолози? Имало е и такива (като Юлиан Кшижановски), които са датирали възникването на песента едва в навечерието на XIV век.
А неизвестният творец на Bogurodzica? Знаем, че в Средновековието въпросът за авторството се е възприемал съвсем различно, отколкото в наши дни; авторът, най-често свещеник, е писал преди всичко за “умножаване на славата Божия”, за добре познати на всички и общоприети истини (често откровения или народни предания) и смирено е премълчавал собственото си име, или в най-добрия случай го е кодирал в изкусни акростихове. Обаче в такъв древен и значим случай като с Bogurodzica се подразбира, че много от нейните изследователи са се старали на всяка цена да установят името на твореца. Освен вече споменатия Свети Войчех (около 956-997) се споменават например Свети Яцек Одровонж (около 1200-1257) или францисканеца Богухвал (XIII в.).
Оригиналът или поне вдъхновението на нашата песен са търсени къде ли не: в гръцко-византийската химнография, в църковно-славянските, руските, латинските, чешките, немските традиции... Обаче никъде не е открит конкретен литературен образец, или поне такъв с подобни съдържание, композиция или мелодика - както в Християнския изток, така и в Християнския запад. Така че все повече се говори, макар и това да звучи невероятно на фона на познанията ни за родната литературна култура през XIII век, за художественото своеобразие на Bogurodzica.
Най-старият запазил се препис на песента (двустрофичната “архаична част”, към която после са дописани още строфи) датира едва от началото на XV век, следователно със сигурност се различава от звученето на оригинала, който тярбва да е възникнал много по-рано. Но кога точно? Сравнението на езика на Bogurodzica с езика на запазените фрагменти например от Kazania świętokrzyskie (Библейски проповеди), написан през XIV век, със сигурност най-старият писмен образец, доказват, че двете най-стари строфи от песента съдържат думи и граматични форми, които не се срещат както в Проповедите, така и в по-късните паметници, и следователно са уникални или архаизми. Това се отнася най-вече за думите: "Bogurodzica" (днес казваме: "Bogarodzico" - Богородица), "dziela" ("dla", "za przyczyną" – за, по причина) а също и "bożycze" ("Synu Boga" – Божий син). Съхранените варианти песента са много разбираеми, макар че правилното им разшифроване е коствало немалко грижи на филолозите. Така че какво е съдържанието на Bogurodzica? В „превод” на съвременен полски език двете най-стари строфи могат да се предадат по следния начин:
Bogarodzico Dziewico, przez Boga uwielbiona Maryjo,
U twego Syna Pana matko wybrana, Maryjo!
Pozyskaj nam, ześlij (daj) nam!
Panie, zmiłuj się!
Przez wzgląd na twego Chrzciciela, Synu Boga,
Usłysz głosy, spełnij (użyźnij) myśli (pragnienia) ludzkie.
Wysłuchaj modlitwy, którą zanosimy,
I racz nam dać to, o co prosimy:
Na świecie pobożne (szczęśliwe) życie,
Po żywocie przebywanie w raju.
Panie, zmiłuj się!
(Богородица Дева, от Бог прославена Мария,
на твоя син Божи, майко избрана, Мария!
Измоли за нас, дари ни!
Господи, помилуй!
Чрез Твоя Кръстител, Божи сине,
чуй гласа ни, сбъдни мислите (желанията) човешки.
Чуй молитвата, която пеем,
дай ни туй, що ний лелееем:
на света живот богоугоден (щастлив),
след смъртта – райска обител.
Господи, помилуй!)
Но съвсем не е сигурно дали точно така са разбирали думите на песента движещите се в строй към Грюнвалдската битка воини на Ягело. Защото още двата начални стиха носят смислова натовареност, трудна за долавяне от „първи прочит”. Изпълнени са от разширена, съставена от два симетрични сегмента апострофа до Мария. Ала не до онази Мария от нежните витлеемски икони с предизвикващи състрадание сцени на Разпятието; напротив – до властващата в божествена слава ("Bogiem sławiena"), по удивителен, непонятен за човешкия разум начин предвечно избраната Божия майка ("Matko zwolena"). Заглавието "Bogurodzica" (обърнете внимание на необичайната форма на свързване на отделните части на тази сложна дума: не родителнопадежна - "Boga-rodzica", а дателнопадежна - "Bogu-rodzica", тоест не „на кого”, а „кому”) се извежда от гръцката дума Theotokos (чрез посредничеството на старославянското Bogorodica) и носи в себе си в себе си спомена от полемиката от първите векове на християнството около догмата за божествеността на Христос, а в следствие от това – и за правото Мария да се титулува като Божия майка. Въпросът в края на краищата е разрешен от Събора в Ефес през 431 г., и оттогава насам в химнографията, особено в християнския изток, се появяват безброй песни в чест на Theotokos.
Следователно в апострофа на Bogurodzica се съдържа максимално концентрирано изложение на основните мариологични истини: за нейното Божие майчинство, вечното й целомъдрие, божествената й слава. Характерно е, че и в двата варианта на апострофа „земното” име – Мария – е пренесено в самия край (макар че повечето латински химни за Божията майка започват точно с него). И следователно целите два начални стиха на първата строфа изразяват догмата за божествено-човешко майчинство на Мария и същевременно струящите от нея огромни слава и сила. И което е интересно, перспективата на характеристиката на адресатката е сякаш „обърната” по отношение на човешкото, историческото време: придвижва се надолу „от високото” - от „небесното” прозвище ("Bogurodzica"), вечното „сега и завинаги”, с напомняне за централната за теологията песен за факта за Въплъщението на Христос, започнатата с позволението на Мария в тишината на Назарет („Имало Дева, наречена Мария”). Ако сега си дадем сметка, че говорещият (молещият се) субект в песента е общността на вярващите (виж личните местоимения и формите на глаголите), пребиваваща в света на доброто, на хоризонта на „земното битие”, ще ни порази „пламенността” на тази молитва, нейната могъща енергия, позволяваща да се измине огромното пространство между „долу” на земното битие и „горе” на царството небесно, в която пребивава адресантката на песента.
Обаче преди да се поинтересуваме за съдържанието на отправената към Нея молба, да поразсъждаваме малко над граматичните форми на звателния падеж, натрупани в апострофите на първата строфа. "Bogurodzica", "Dziewica", "Maryja" – това са форми на именителен падеж; "matko" – това вече е звателен падеж. Откъде това диференциране? Традиционно се смята, че именителният падеж е играел ролята на по-учтива форма на звателния падеж; освен това натрупване на форми на именителен падеж оказва влияние и наситеността в първата строфа на гласната „а”, което е било характерно за тогавашната латинска химнография. Но е възможна и друга хипотеза: първият стих на песента не е апострофа, а е сякаш „небесният адрес” или изображението на „от Бог прославената” Мария; само формата в звателен падеж "matko" динамизира тази статична, достойна, може да се каже „иконна” картина, инициираща движението на молитвата „нагоре”. Това е само едно от многото места в Bogurodzica, към което сме длъжни да подходим с тълкувателно смирение.
Но още следващия фрагмент от текста от първата строфа се представя още по-загадъчно: "zyszczy nam, spuści nam!" (Измоли ни, дари ни!). Ясни, осъзнати, преднамерено контрастиращи разширени апострофи с две симетрично конструирани, максимално сбити повелителни форми. Усещаме, че в тях се съдържа цялата пламенност на човешката молитва – обаче молитва за какво?
С десетилетия се точат споровете за правилния прочит на молбата до Мария в първата строфа на песента: "zyszczy nam, spuści nam!" (Измоли ни, дари ни!). Кого или какво би могла да ни „измоли” или „дари” Божията майка? Проблемът е в това, че тази молитва не съдържа допълнение; така че трябва да го потърсим сами в текста на песента. От XVI век насам това място е тълкувано по най-простия начин: спечели и ни спусни Сина (в смисъл „изпрати”, „дай” – като една от средновековните молитви до Богородица: "Da mihi, o dulcissima,/Tuum da dilectum" – „Дай ми, о, най-прелестна,/дай твоя възлюбен”, или в съвременната църковна песен: „Дай ми Иисус, о, Майко скъпа...”). Тоест завоювай и ни спусни (дай) твоя Син – като Негова и наша Майка, чрез който Той се е родил в сърцето на всеки човек, в живота на всеки – особено ако е току-що покръстен – народ. Обаче някои изследователи започнали да обвиняват разбираната по този начин молба до Мария в „несъответствие с католическата доктрина”, появили се опити за различен прочит на повелителната форма "spuści nam" като „направи благосклонен към нас” (Ева Островка). Съществува още една възможност: да се приеме по подразбиране, че допълнението към адресираната към Мария молба („спусни ни”) е милост, потърсена чрез Нея („измоли ни”) от Божия син. Тук обаче ще се придържаме към традиционната интерпретация (както е „чел” Bogurodzica и Пьотър Скарга): става въпрос за завоюване и „спускане” на Христос в духовен смисъл – за неговото духовно пристигане, раждането му (оттук посредничеството на Майката) в живота на всеки вярващ и цялата християнска общност. Забелязахме, че при такова четене Bogurodzica би била свидетелство за живата вяра в троякото пришествие на Христос: историческото пришествие (предишното въплъщение), непрестанното Му духовно пришествие (настоящето на молбата „измоли ни, дари ни”) и накрая последното пришествие, бъдещият Съд, който трябва да бъде врата, водеща от „праведното битие” на земята до „преминаването в рая” на небето.
Дори и предложеният по-горе прочит на молбата "zyszczy nam, spuści nam" („измоли ни, дари ни”) да изглежда твърде смел от гледна точка на ортодоксалната теология (макар и в много средновековни песни да се моли Божията майка за милост или направо за опрощаване на греховете), тази смелост на молитвената експресия е смекчена от висшето отнасяне на цялата молитва до Бога Христос; веднага след "spuści nam" (дари ни”) следва рефренната акламация Kirie eleison – „Господи, помилуй”. Защото нали не Мария, а Христос – Kyrios, Господ, Бог – е висшият, главният адресант на молитвата Bogurodzica; образът на Мария присъства единствено в първата строфа, а не и в цялата песен, както обикновено се смята.
Във втората строфа като посредник и застъпник на човешките молитви, адресирани до Христос, се появява свети Йоан Кръстител: "Twego dziela Krzciciela, bożycze..." (За твоя кръстител, Божи сине...). Защо точно той? Защо не – да повторим вместо споменатия вече Александър Брюкнер – свети Йосиф, света Ана, Богородица Мария или любимия ученик на Иисус, Йоан Богослов? Отговорът всъщност е банален: защото в традициите на християнството през първото хилядолетие (особено на Изток) точно Йоан, вестител и предшественик на Христос, негов Кръстител (тоест нещо като кръстник!) бил смятан за най-значителния след Богородица светец в небесната йерархия. Впрочем, да си припомним думите на самия Иисус: „Между родените от жени не се е въздигнал по-голям от Йоан Кръстителя” (Матей, 11, 11). Тази истина е изразявала християнската литургия, химнографията и преди всичко – изкуството. От VI век във Византия, а от времето на кръстоносните походи – и в латинския Запад Христос е представян като Бог и съдник на света заедно с двамата си най-близки застъпници за човешката греховност – самата Богородица и Йоан Кръстител. В историята на изкуството това представяне се определя чрез термина deesis (гр. молитва, мобла). От времето на най-близкото предполагаемо датиране на Bogurodzica се е запазило и изображение на deesis в катадралата в Тум при Ленчица (около средата на XII век). Обаче би било трудно да се намери някаква генетична зависимост между deesis и Bogurodzica – родството между изображението и песента възниква преди всичко от това, че изразяват същата тази очевидно повсеместно приета по онова време идея.
И следователно Христос е най-висш адресат, а Мария и Йоан Кръстител са посредници между хората и Него: чрез Йоан Кръстител се молим: „чуй гласа ни, изпълни мислите ни”, тоест и за изслушване на молитвите, и за изпълняване на човешките мисли – в съответствие с Истината на Откровението. По същия начин, по който Мария присъства в първата строфа като посредница на Божието Въплъщение, така и Йоан тук е посредник на Божието Откровение – точно като в Евангелието: Мария дава (ражда) Христос, Йоан го обявява пред света. Забележете при това дълбоката връзка на Йоан със Словото (Христос като „Словото, станало плът”) – „чуй гласа ни, чуй молитвата” – нищо не е случайно! В края на краищата Йоан Кръстител, обявяващ пред хората вестта за идващия месия, е назован н Евангелието като „глас, който вика в пустинята” (Матей 3,3).
Така че за какво са се молили предците ни в Bogurodzica? На Мария за плода на Въплъщението („дари ни”); на Йоан Кръстител за плода на Откровението („изпълни мислите ни”); на Христос – чрез застъпничеството на двамата посредници – за най-простото и същевременно най-ценното благо: „на света живот благоговеен, след смъртта – обител райска”.
Да повторим още веднъж – неизвестният творец на Bogurodzica, несъмнено отличен теолог, е вплел в песента, наброяваща по-малко от петдесет думи, елементарните истини на християнската вяра: за Въплъщението на Христос, за Божието майчинство на Мария и за нейното вечно девичество, за пребиваването й в царството небесно, за ефективността на посредничеството на светиите, за перспективите за вечен живот, изправени пред човека. Така че не случайно през вековете Bogurodzica е смятана за „катехизис на предците”; още в началото на XVII век Станислав Грославски е написал:
Това е бил щитът на тяхната вяра:
молитви, кредо и „Богородица”.
Но Bogurodzica изумява не само с огромната концентрация на теологично съдържание. Удивява също необичайно прецизната, иска ми се да кажа „математическата” ритмична дисциплина и тоналност на текста, изкусната мелодия, отлично използваната антитеза. Да започнем от това последното, защото е директно свързано с охарактеризирания по-горе пласт на съдържанието. Антитеза, парадокс, оксиморон – това са изразни средства на нашата мисъл и реч, които, макар и приблизително, са способни да предадат тайната на основните истини на вярата (догмите). Тъй като в Bogurodzica, както констатирахме, си имаме работа с целия компекс теологични истини, не е учудващ фактът, че основните средства за тяхното изразяване са антитезата и парадоксът:
Bogurodzica Dziewica (Богородица девица) – Мария, творение на Бога, е Негова родителска; едновременно е майка и девица;
U twego Syna Gospodzina (на твоя син Бог) – синът на Мраия е същевременно и неин Бог;
Matko zwolena (майко избрана) – Синът си е избрал Мария за майка;
spuści nam (дари ни) – Мария, майката на Христос, макар и преминала с Него в царството небесно, е зависима от него, може – като вечна Богородица – да посредничи при непрестанните му раждания на света;
Bożycze – człowiecze (божие – човешко) – антитеза „Бог – човек”, преодоляна в процеса на редуването на молитви и милост; битие (тленност) – задгробен живот (вечност).
Забележете при това, че в повечето от назованите антитези определенията, противоположни семантично, са обединени от тонално и ритмично сходство, с което – съгласно принципа coincidentia oppositorum (единство на противоположностите) – още по-силно се акцентира върху тяхната парадоксалност.
Също така тоналната и ритмична конструкция на Bogurodzica свидетелства за всестранната ерудиция на анонимния творец. В сферата на поетиката той е черпил от майсторството на традиционната тогавашна латинска литургийна поезия, строго свързана с музиката и с хоровото църковно пеене. В жанрово отношение Bogurodzica е смятана от изследователите за т. нар. троп, тоест текстово изложение на изключително популярната в средновековната литургия молитвена акламация Kyrie eleison. Както показа наскоро Тереза Михаловска, текстът на Bogurodzica, записван традиционно в две различни по дължина строфи, може – като се вземат за образец тропите и латинските секвенции – да се раздели на римувани части с установен брой срички и да се групира алтернативно – в съответствие с ритмиката и тоналността – в т. нар. микрострофи. В такъв случай първата строфа ще се разпадне на три, а втората строфа – на четири микрострофи:
Bogurodzica
dziewica
Bogiem sławiena
Maryja
5
3
5
3
U twego Syna
Gospodzina
matko zwolena,
Maryja!
5
4
5
3
Zyszczy nam,
Spuści nam.
3
3
Kyrieleison.
Twego dziela
Krzciciela,
bożycze,
4
3
3
Usłysz głosy,
Napełń myśli
człowiecze.
4
3
3
Słysz modlitwę,
jąż nosimy
a dać raczy,
jegoż prosimy:
4
4
4
5
A na świecie
Zbożny pobyt,
Po żywocie
rajski przebyt.
4
4
4
4
Kyrieleison.
Принципът за ритмичен и тонален паралелизъм свързва не само отделните двойки „микрострофи”, но също така и двойки, които не са в един и същи стих. Така например първите две строфи са построени почти симетрично по ритмични съображения, а освен това всичките им стихове окончават на рими с гласната „a”. Така че в строежа на Bogurodzica може да се открие реализирането на принципите на средновековната естетика, опиращи се на идеите за количествени пропорции, симетрия и символика (наскоро беше публикувана обширна студия на тази тема, озаглавена – много показателно – Архитетурата на „Bogurodzica”).
Началото на полската литература е било сложено с чуден шедьовър. Шедьовър, който винаги е бил загадъчен. Който завинаги ще си остане Bogurodzica – „загадка, загадка зад седем печата”.